Кои са основните основните цели на Лисабонския договор?

Сред основните цели са демократизирането на ЕС, чрез:
– Увеличаване правомощията на ЕП
– Даване правомощия на националните парламенти
– Предоставяне на възможност за гражданите да участват в процедурите на ЕС.

Какво наложи създаването на Лисабонския договор?

След сключването на Учредителния договор от Париж за създаване на Европейската общност за въглища и стомана от 1952 г. и Договорите от Рим за създаването на Европейска икономическа общност и Евратом ( 1957), бе създаден Единният европейски акт. Политическият съюз се укрепи последователно с Маастрихтския /1992 г./, Амстердамския /1997 г./ и договора от Ница /2001/ г. 
За 50 години Европа и светът се промениха и Европа бе изправена пред нови изпитания: глобализацията на икономиката, демографските промени, изменението на климата, снабдяването с енергия, както и новите заплахи за сигурността.
Страните членки вече бяха в състояние сами да се справят с бързите промени в света, поради техния трансграничен. Европа трябваше да разполага и с ефикасни средства, приспособени и към функционирането на наскоро нарасналия от 15 до 27 държави-членки Съюз.
Договорът от Лисабон трябваше да адаптира европейските институции и техните методи на работа, да засили демократичната легитимност на Съюза и да заздрави устоите на основните ценности. Основната задача, на която трябваше да отговори новият договор бе, как най-голямата и най-мощната икономическа общност в света да прерасне в политическа общност, и в същото време държавите – членки да запазят своя суверенитет.

Как се стигна дo подписването на Лисабонския договор?


Лисабонският договор влезе в сила на 1 декември 2009 г. Той е плод на преговорите между страните членки на междуправителствена конференция. Европейската комисия и Парламентът участваха в работата на междуправителствената конференция. Договорът бе ратифициран от всяка от 27-те държави-членки. Всяка страна членка сама избра начина на ратифициране съгласно конституционните си правила.
Съгласие по Договора от Лисабон беше постигнато след шестгодишно обсъждане между държавите – членки относно това, какви реформи са необходими, за да се посрещнат предизвикателствата на ХХІ век. Договорът за реформа, подписан на 13 декември 2007 г. в Лисабон, възпроизвежда основното съдържание на проекта за договор относно създаването на Конституция за Европа, който не получи одобрението на гражданите на две от държавите-учредителки на Европейския съюз – Франция и Холандия.

Как Лисабонският договор гарантира повече демократичност?

Гражданите на ЕС имат право да сезират Европейската комисия за изготвяне нормативни актове на ЕС чрез събиране на подписка от 1 млн. граждани в различни държави. Така за първи път те могат да се включат в законодателния процес на ЕС и да се обявяват срещу конкретно решение, или срещу политиците, които са го приели.
•    Заседанията на Съвета на министрите, в които се приемат нормативните актове на ЕС следва да бъдат публични. Медиите и гражданите на ЕС имат възможност да следят дебатите и да формират мнение за политиката, провеждана от представителя на тяхното правителство.
•    За първи път националните парламенти се приемат като елемент от представителната демокрация, върху която се основава функционирането на Съюза (чл. 8 А, ал. 2).  Националните парламенти имат право да се произнасят по предложенията на Европейската Комисия за нормативни актове на ЕС. Те трябва да следят дали предложенията спадат към областите, в които ЕС има компетентност, или изземват тези от държавите членки. Ако 1/3 от националните парламенти отхвърлят предложението, то ЕК следва да го преразгледа.
•    След като депутатите в националните парламенти се запознаят с предложението на ЕК за нормативен акт на ЕС, те имат възможност да инструктират министрите от националното правителство относно позицията, която следва да възприемат на Съвета на министрите.  Заседанията на ЕС по законодателни въпроси са публични, поради което депутатите могат сами да проследят дали министрите изпълняват инструкциите. Така депутатите от националните парламенти осъществяват демократичния контрол над институциите на ЕС.

Каква е новата роля на Европейския парламент?

Европейският Парламент се превръща в пълноценна законодателна институция на ЕС в 40 нови области, сред които външните отношения и сигурността, правосъдието, вътрешните работи, селското стопанство, годишния бюджет, енергетиката, имиграция, здравеопазване. Изравняват се правомощията на ЕП с тези на Съвета на министрите по отношение на приемането бюджета на ЕС. Нормативните актове на ЕС се одобряват от ЕП преди да се приемат от Съвета на министрите/co-decision procedure/.

В какво се състои новата роля на националните парламенти на държавите-членки?

Новият дял ІІ “Разпоредби относно демократичните принципи” включва 4 нови разпоредби, закрепващи основните демократични принципи, върху които се реализира цялостната дейност на ЕС, сред които чл. 8”в” съдържа каталог на правомощията на националните парламенти, както следва:
Договорът от Лисабон  улеснява достъпа на националните парламенти до цялата информация, съпътстваща законодателния процес в ЕС, като задължава институциите пряко и своевременно да им предоставят изготвените от тях документи, без посредничеството на правителствата на държавите членки.
Комисията изпраща директно до националните парламенти всички изготвени от нея законопроекти и собствени документи: документи с консултативен характер, проекти за нормативни актове, годишната законодателна програма или политически стратегии.
При проекти за нормативни актове, инициирани от ЕП последният ги изпраща директно до националните парламенти. Съветът им изпраща проекти на Съда на ЕС, ЕЦБ или тези, направени от групи държави.
Дневният ред и резултатите от заседанията на Съвета, вкл. протоколите от заседанията, на които се обсъждат проекти за законодателни актове, се изпращат от Съвета едновременно до националните парламенти и правителствата на държавите-членки.
Веднага след приемането им, всички резолюции на ЕП и позиции на Съвета по законодателни предложения се изпращат на националните парламенти.
Проекто-нормативните актове се изпращат на националните парламенти във възможно най-ранния етап на процеса на вземане на решения – преди разглеждането на предложението в съответните комисии на ЕП или работни групи на Съвета - което дава възможност за евентуална реакция на този ранен етап.

Какви са предизвикателствата за българското Народно събрание?

Участието в процеса на вземане на решения в ЕС е сериозно предизвикателство, свързано с необходимостта от разрешаването на проблеми от различно естество, сред които са:
- Организационни проблеми, свързани със създаването на подходящ за контрола за субсидиарност, с гарантиране на предоставянето на нужната информация от правителството.
- Отчитане на сериозното допълнително натоварване на депутатите, предвид постоянното директно постъпване на изключително обемна информация, свързана със законодателния процес в Европейския съюз.
- Активно участие в интерпарламентарното сътрудничество в Европейския съюз.
- Проблеми, свързани с институционалния капацитет и нуждата от висококвалифицирани експерти.

Какви институционални промени настъпват с влизането в сила на договора?

Основните институции и органи на ЕС са: Европейският парламент, Европейският съвет, Съветът на ЕС (Съветът на министрите), Европейската комисия, Съдът на ЕС, Европейската централна банка и Сметната палата; другите органи са: Комитетът на регионите,  Европейският икономически и социален комитет и Европейската инвестиционна банка.
С Лисабонския договор Европейският съвет става пълноправна институция на ЕС. Създава се нова длъжност – председател на Европейския съвет, който председателства заседанията и представлява съвета на международна сцена.
Европейският парламент получава нови законодателни правомощия.
Съветът на ЕС, известен и като Съвет на министрите се състои от 27 – те министри, представляващи всяка от държавите – членки на правителствено равнище. Той споделя законодателните и бюджетни правомощия с ЕП. Новост, съгласно договора е, че Съветът на министрите на външните работи е представляван от върховния представител по въпросите на външната политика и политиката на сигурност, като същевременно е и заместник председател на Комисията.